Едва държа очите си отворени,
уверен, че сънят далеч е.
Един миг отнася ме,
сред поле от натежали класове.
Клепачите затварят се сами,
отваря се свят на въображение.
Тогава насреща ми застават и баба и дядо.
Свели поглед, държат се за ръце.
И тичам да прегърна ги,
дочули моя вик на щастие.
С ръце докосвам ги,
лица изтерзани от живот.
Прегръдка стопява телата им,
коленичил, стоя без дихание.
Два исполина в детско съзнание,
понесли на гръб теглила житейски.
Един завършек на живот,
проплакал природата човешка.
Ще ви чакам.
Да.
Аз ще ви чакам.
Когато на есен стоплят ме лъчите, проболи душата ми.
Обичам ви.
ВК
