Не се търсеха, съдбата ги намираше.
Вкупом изсипваше ги.
На една длан, в една окръжност, в един промеждутък от време.
Бутаха се напред по склона.
Летен бриз носеше ги.
И само искра бе нужна да запали пожар в душите им.
Горяха, а пламъкът бе толкова искрящ,
че оставяше другите слепи,
така както живели са винаги -
слепци заблудени.
И ето.
Тогава...
И мухата поиска да запламти.
Потърси искрата, запалила пчелите с горящите сърца.
И дълго съзерцаваше ги.
Трудно се попива от дареното от Господ.
Ще успее ли?
Крилата й вече разперени.
Летят над света.
Свят малък, толкова малък,
в който тя вече гори, но не изгаря.
ВК
