Те идваха и си отиваха, толкова непринудено и естетвено, че в един момент си задаваш въпроса, бяха ли... дали... кога точно? Всеки носеше своята емоция и експлозия от чувства, която натрапваше пред теб и вклейняваше в душата ти. Дали го правят съзнателно? Не мисля! Търсещи души, страдащи души, уплашени души. Странното е, че там някъде, в цялата вихрушка, винаги главно място заемаше суетата. Една такава изкуствено лъскава, високомерно претенциозна и жалко олицетворение на тях самите. А те, горките, лазят, влачат се, по лице, в калта, но няма да се откажат. Искат своята слава, търсят я, била тя и между четири стени... А то, нуждата ги води. Нужда, ама нужда ли е точно или крещяща нужда за помощ. Крещят. Да разкажат своята история, а отсреща им със запушени уши. И как не! Не един чифт уши прокървяха от изповедите им.
ВК
