Започвах това писмо стотици, дори хиляди пъти. Два реда емоция и после отегчение, а след него потоп от мисли, хаотични и неясни. Триех, после пак пишех и така до втората страница. Препрочитам и думите безмълвни са, сякаш празен лист, а мастилото бледнее. И искам да крещя, говоря високо, а насреща ми тишина, пронизваща и вяла. И смачках го, поредния лист, смачкал мен наполовина. И пада в краката ми. Там. Побеляло като книга. Как да ги подредя, та те са измачкани. И после огън, изгаря ги, в пепел превръща ги и фениксът - няма го - запилял се по пътя...
А утрото тихо, чисто, бяла пелерина с аромат на емоция. И пак сядам. Но листата няма ги. Държа чаша чай в ръката си, а насреща ми Вдъхновението. Сутрешна светлина настанила се в две очи. Изплакали и проклели живота си преди мен. Гледат ме и говорят, казват всичко, всичко изписано и покрило краката ми.
ВК
