Когато се загубих за пръв път бях на седем. Каква прекрасна възраст беше. Безвремие и безгрижие в едно. Ходех по брега с родителите си, броях вълните и ги оставях да ме докосват с хладната си прегръдка. Тогава почувствах живота, как минава през цялото ми тяло, изпълва ме, движи се в мен, живее в мен... Намериха ме по следите в пясъка. Винаги оставях следи, за да ме намерят...
После пораснах, бях на четиринадесет. На гости на баба и дядо. Тогава се влюбих за първи път. Беше красиво, продължи два сезона. После дъждът изми всичко. Валя цял месец, докато не издълба и последния спомен. Но те бяха там. Спомените. Просто се криеха. Щадяха ме. Останаха и писмата. Една дузина. В шкафа. Под книгите. В кутия. Зключена. Ключ нямаше... Тогава ме намериха в другия шкаф, извадила всичко от него, свита на кълбо, но намерила място за душата си. Караха ми се много. Не излизах три недели. Отмина...
Най-страшно беше когато се загубих на тридесет и една. Отивах на среща с приятели. Всеки разказваше живота си. Едни се оплакваха. Други се радваха, привидно щастливи. Някои се смеехе толкова шумно, че заглушаваха собствената си болка. Отидох до тоалетна. Заключих се. Ключът потъна във водата. Седях там два часа. Намериха ме. Седнала на пода. Лицето ми в сълзи. Плача за себе си. Страх ме е от съдбата ми. Ами ако е като тяхната?
Сега съм на път да се загубя пак. Случва се често. Вече не броя годините. Понякога се налага да намирам и други хора. Объркани хора. Говоря с тях, съветвам ги, разсмивам ги. После изчезвам. Намирам сама себе си. Хващам се за ръка и прибирам се. Навън вали. Лека нощ и до скоро виждане.
ВК
