Почуках два пъти. Няколко секунди и се чуха глухо стъпките на Иконома. Иконома на моята душа. Започна работа при нас с раждането ми. Отначало се грижеше за дребни неща, свързани я с напикаването ми посред стаята, я с поредната порция зеленчуци и ужаса на лицето ми пред чинията. Налагаше му се не само да издържа мен с всичките ми капризи, но малко по малко започнах да имам и прителки. Коя от коя по-рязко хвърлена в живота. И така ден, седмица, години... Един ден станах и си сложих червило, за пръв път. Мисля, че го изядох още в първите десет минути, търкайки устни една в друга, за да го размажа навсякъде... Погледнах се в огледалото и разбрах, че ярките тонове не са за мен. Имах една такава бледа физиономия и цветът още повече го подчертаваше. Но ми отне 20 години отгоре, за да осъзная този факт. Истински бунт беше преминаването от чорапогащник на секси силиконови чорапи. И логичният "спад" с времето - преминаването от секси силиконови чорапи към обикновени, къси, памучни чорапи. Иконома, разбира се, трябваше да гледа всички тези трансформации от първия ред. Понякога повдигаше вежди, после се смееше, обичаше да ме вижда усмихната. А с времето така започна да си говори сам. Отначало по една - две думи, после фрази, изречения... Най-забавно беше преминаването от монолог към диалог със себе си. След време сама го провокирах да говори, да говори, да говори, докато не затихнеше в едва доловимо боботене. Обичах го, мразех го, съжалявах го, осмивах го. Странна натура, си казвах. Наред с физическото ми израстване, започнах да комуникирам активно с хората. Бях на 20, когато разбрах, че ако продължавам да мълча и да гледам надолу върховете на обувките си, сякаш ги виждам за пръв път, ще си остана незабелязана. Тогава подкрепата на Иконома беше от съществено значение. Заедно репетирахме "държание в обществото", разбирайте - млади хора, с нереалистични очаквания от живота. Най-често бяхме пред огледалото. Там наблягахме на погледа, излъчването... Оооо, как се смеем - нито много пресилено, нито незабележимо. Иконома тогава откри най-якия ми имидж. Поглед - "не ме интересувате" и усмивка - "аз съм кралицата". Ахахахахаха, много наивно. С времето пречупих тези "пози" в "приятелите са ми всичко" и "боже, това целулит ли е?!". И после започна училището, житейското. Влизаш в него веднага, след като отвориш външната врата и я затвориш след себе си. Няма чинове, може въобще да не седиш, а да си прав или по-лошо - клекнал, с часове, дни, седмици, години... Познавам хора, които седят клекнали дори през целия си живот. Тогава Иконома ми каза: "Ти трябва да си права. Винаги. Каквото и да ти коства." И това не беше болна амбиция у него. Той искаше да посядам само, за да събера сили и да отворя следвщата врата. Добре че беше той да преполовим така желания от всички живот. Днес все още сме заедно. Историите ни с него няма как да бъдат описани. Или ако бъдат ще е някаква сложна комбинация от психология, философия, биология, физика, малко кафе - безкофеиново, много шоколад, много самосъжаление - що за грозно чувство... и малко лудост или много - препоръчвам много. Сега ставам, с Иконома трябва да излизаме. Нищо претенциозно - среща с приятели, ще го играем слушатели. Малко време си даваме, но само за двамата. Едно тяло, с две души - говорещи.
ВК
