От живота искам, изисквам.
Една дума сякаш забравена...
Но събирам ръце.
И вдигам поглед към теб, Господи.
Онзи, горе на небето.
Ходил преди това по Земята -
онази обречената,
дом на неверници.
Тез, които първи отрекоха те.
Обърнали гръб, поглеждат през рамо.
И болката безкрайна е.
Очите им парят и сляпо притварят ги.
Извръщат глави и продължават.
Да ходиш без вяра тежко е -
кървиш и Земята попива те.
А Господ седи насреща ти.
Възкръснал, готов да прощава.
Туй що простено е - в забрава е.
Но душите им помнят и старадат те -
теб, Господи!
Наш ли си?
Чуваш ли още молитвите?
Трябва ли да има болка, за да вярваме?
Коленичил, прегръщам те.
Прости ми!
Сега душата ми твоя е.
Закриляй ги тях, всичките.
Аз ще плача със сърцето си.
За теб.
За болката.
За ближния.
Готов съм.
Да идват мъките човешки.
Онези, които ти изстрада ги.
И пак обичаш ни.
ВК
