През летните месеци на годината отсядах в къщата на Възвишението. Така всички наричаха малкия хълм на брега на морето, скрит за пътуващите по магистралата, но открит за всички, отбили се през малкото рибарско селище. Сутрин хората бавно започваха деня, редяха тезгяхите наполовина с плодове и зеленчучи, другата пъленха с малки аквариуми с жива риба. Въздухът беше чист с едва доловим полъх откъм брега, а слънцето се надигаше, уверено, че цял ден не ще бъде скрито и за миг. Станой беше стар рибар, с набръчкана, пожълтяла кожа, захабена от прекараните дни на открито в синевата. Денят му започваше в ранни зори, още по тъмно, заставаше до лодката си и отпиваше глътка горещо кафе, гледайки хоризонта. Това не беше навик, а чиста и непринудена нужда да вдиша и да напълни очите си едновременно. Аз застанах на няколко крачки от него и се завъртях да си намеря място с доза неудобство, че притесявам стареца. Той отмести поглед и ме загледа, сякаш разбираше всяка една емоция в мен, която е задължителна за човек на това място, на този бряг, в тази сутрин. Точно мислех да му кажа нещо банално, за да го заговоря, я за лодката, я за времето, когато той се обърна към мен и с висок глас каза:
Днес никой няма да умира.
Аз не разбрах изказаното, придобих сериозна физиономия и поклатих глава.
Дай боже - казах.
Нее, тук Господ не решава дали да прибере някого. В тази част на света единствено морето решава.
Но Господ е създал морето.
Така е. Затова обвинявам само него.
За какво?
Че я прибра.
Почувствах се объркан. Реших да не питам повече. Една закостеняла тъга се прокрадна в очите на рибаря. Но той не промени изражението си, продължи да гледа в безкрая и мислено да се носи по вълните...
ВК
