Днес се разходих навън, до кварталния магазин, после до кварталната дрогерия. Разбира се, с маска и спазвайки дистанция от другите. Срещнах една съседка, живееща на два входа от мен. Тя каза: "Аз вече работя. Няма как да не работя. Отначало дезинфекцирах всичко на "5 мин.", сега вече съм доста по-спокойна. Пак дезинфекцирам, но не съм толкова паникьосана. Първите две седмици имах по четири клиенти за целия ден, преди имах толкова само до обяд. Но сега вече всичко се нормализира". Тя е козметик. Казах си: Ето го малкия бизнес. Този, който е най-застрашен. Но в случая имаше лице и говореше с мен. В ръката си държеше фрапе. В един момент искаше да си извади ключа от чантата и инстинктивно ми подаде фрапето, аз инстинктивно тръгнах да го взимам. Две, три секунди... и двете се усетихме, тя: "Охх, не мога да ти го дам". Аз: Да, май да. После ми стана някак сконфузно, едва ли не че не й помагам, макар че беше двустранно осъзнаване. Но усещането беше странно. Както и да е... Тя остави фрапето на капака на една кола и всичко беше ок. После се заговорихме за Милен Цветков. Направихме аналогия, че се пазим с маски и си мием ръцете често, а в следващия момент съдбата "вършее". Животът реди събитията, емоциите, чувствата, които трябва да изпитаме. За хората е характерно, че при такива фатални и не толкова фатални събития, някъде там вътрешно има едно усещане на отпускане, че това се е случило на друг, а не на теб. Не! Това не е лошо, човешко е. После тя каза: "Та той беше колкото мен, млад още." Аз я слушам, гледам я и си мисля: Боже! Тотално не ме интересува вече на колко години съм. Наистина. Всичко се променя и моето отношение към живота и хората също се променя. И си казвам наум: Определено с годините разбрах, че другите хора много повече се интересуват от това на колко години си ти, отколкото ти самият. Трето усещане за деня. Стана ми хубаво. Някак леко. Сякаш заобичваш още повече себе си. Разделихме се и аз поех към дрогерията. До нея има голям светофар. Зелена светлина и тръгвам. По средата на кръстовището буквално започвам да се оглеждам на всички страни. Чувстваш се незащитен. От онези с другата вибрация. Те не само не вибрират на твоите честоти, но са и реална заплаха за теб. А ценностните ви системи никога няма да се срещнат. Те може да са всякакви - от хора, които да ви наранят емоционално, до убийци, физически убийци.
Вече бях на отсрещния тротоар. На входа на дрогерията седи охранител (жена). Пред мен се шмугва един мъж и точно да влезне и охранителката го спира. Няма маска на лицето. Тя му обяснява, че не може да влезне така. Той започва да ругае. Тя обаче има толкова решителна физиономия и позиция, че буквално го смачква енергийно и без да му отговаря на ругатните. Та, сельо бърка в джоба си и вади маска, слага я и влиза, продължавайки да мърмори нещо, защото се чувства прецакан. Охранителката ме поглежда. Очите й срещат разбиране в моите. Думи не са необходими. Усмихвам й се под маската. Ако не знаете усмивките се виждат дори с маска, защото очите се усмихват.
Прибирам се, взимам детето и я извеждам на разходка по улиците. В един момент тя ми казва: "Мамо, златото ми го няма." Аз: Какво злато?!? Тя: "Ами златото на ръката ми го няма." Аз се сещам, че има предвид червеното конче на ръката й, на което има нанизано едно образно казано златно сърчице. Казвам й, че ще й купим ново. Драмата обаче е голяма. Казвам й, че в нас има друго и когато се приберем ще й го дам. Тя: "Мамо, значи в нас има още злато?" Мен ми става смешно и й казвам да не говори пред хората така, защото някой може да дойде и да ни го вземе. Ако не стана ясно в нас няма злато! Последното усещане за деня беше породено от тази загуба на нещо и лесната му подмяна с друго.
Всеки, който е ходил на психолог, ще знае това трудно разграничаване между чувства и усещания. За мен усещанията са онези невидими знаци, които ни помагат в пътя напред.
Обичайте живота и се оглеждайте за знаците, доверете се на усещанията си.
ВК
