Дядо Йордан беше свикнал да реди стомните в редица, по две, на верандата. Подпираше ги до стената, за да не мине някоя котка и да ги събори. Първо пълнеше тези шарените, с пъстрите цветя, на кафяв фон. Не знаеше защо го прави, просто навик. Поглеждаше през оградата към небето и когато голям облак доближаваше слънцето, излизаше до чешмата. Последно му бяха казали да не седи на слънце, да не се мори много, следобед да поспива и вечер да хапва по малко. Събудеше ли се сутрин, първо пускаше градинския маркуч да напои лехите. А малките цветчета до оградата поливаше със стара кратуна избеляла с времето. Две - три кокошки и една коза бяха имането му. Лили, Тошка, имаше ли и трета кокошка... и козата Силвия, бяла като сняг, със собствен нрав. Ден с ден бяха еднакви, най-много някоя кукувица да наруши идилията му следобед...
Един ден, привечер, някой почука на портата. Отне му време да стане от леглото, подпираше се на ръце и на третия път успяваше да изтласка тялото си и да се изправи. Краката не го държаха много, а как му се искаше да го слушат като едно време... Обърна се и взе за упора дървен бастун с крива дръжка, стар почти колкото и него самия. Запърпори през двора, вдигна резето нагоре и бутна тежката порта. Насреща видя лицето на непознат, добре облечен, сресан и с блага физиономия младеж.
Добър вечер, дядо.
Ха, добра вечер.
Търся параклиса в селото.
Че за какво ти е? Да не е умрял някой?!
Опазил Бог, не! Баща ми е свещеник там.
Хм, старият свещеник предаде Богу дух. Казват по време на литургия... както опявал и ха... Бог си го прибрал. Баща ти дойде преди месец, но още не съм ходил до него. То не остана какво да ми прощава. Аз и вече никъде не ходя, с никого не се виждам. Трудно се съгрешава, когато няма изкушения. Освен да ходя да си договоря хубаво място горе на небето и ако може да срещна пак бабата, да гледаме заедно някоя малка градинка... друго не сме искали никога в жиовта.
Сам си вече, дядо, съжалявам.
Че защо съжаляваш?! Аз така й обещах на бабата. Казах й: "Няма да страдаш сама за мен на земята. Аз ще те изпратя и малко след това ще тръгна подир теб."
Човек става ли готов някога да тръгне, дядо?
Аз съм готов! Не ходя при баща ти, но говоря с Всевишния всеки ден. Казвам му: "Господи, бавиш се, не ме обичаш достатъчно." И така вече половин година. Чакам ли чакам...
Ще ме заведеш ли до параклиса, дядо?
Дядо Йордан погледна момчето, загледа се в очите му, усмихна се леко. Обърна се, влезе в къщата и след минута излезе с малък вързоп в ръце.
Готов съм, синко! Да тръгна по пътя си. Води ме.
И дядо Йордан тръгнал сам по улицата, с вързоп в ръце и с усмивка на устата. Щастлив, щастлив, че ще срещне любимата си пак.
ВК
