Той беше горд с много неща. Беше глава на голямо семейство. Имаше една от най-обширните дупки в гората. Крилата му бяха големи и блестяха, с огледална повърхност. Два пъти в седмицата ходеше до реката и се обливаше с прозрачната течност от глава до пети. Внимаваше единствено за жаби, те не му бяха приятели и се страхуваше от тях. Когато летеше се усещаше велик, недостъпен. Полетът за него беше дар от бога и го отличаваше от деведесет процента от тварите на земята. Летейки събираше истории от много места – знайни и незнайни. Сети се как веднъж летейки се удари в челото на висок мъж с шапка. Така се беше засилил, че отскочи назад при сблъсъка и се строполи на земята. Стори му се, че за момент вижда двойно, но после картинката се сглоби в едно ясно очертание. Над главата му се беше навел същият този мъж, с грубо и сбръчкано лице. Той го попита дали всичко е наред, а бръмбарът го погледна унило и замаяно и се изправи леко на крака. „Бил съм и по-добре, но е било в друг живот явно“. Човекът с шапката го пое в шепа и го качи на един висок клон на дърво, за да не бъде смачкан от минаващите хора. „Тук ще си в безопасност, мъниче“. „Мъниче?! Та аз съм великан сред своите!“. „И аз съм великан сред своите, но не и пред живота, мъниче“, усмихна се дружелюбно мъжа и понечи да тръгне. „Стойте! Не ви благодарих за отношението. Рядко някой се държи така с мен и въобще с много по-малките на този свят“. „Не е нужно да ми благодариш и двамата дишаме, живеем и се движим, няма значение кой колко е голям“. „Отивам да погледам залеза над реката, цветовете се преливат а бризът гали леко крилата. Искате ли да дойдете с мен“. „С удоволствие. Нямам друга работа, а и аз самият се бях запътил натам“. Двамата поеха по тясна пътека с храсти от двете страни. Слънцето се потапяше постепенно надолу и докосваше клоните на дърветата. Скоро се озоваха на брега на реката, седнаха един до друг и се загледаха в последните лъчи, топло докосващи лицата им. „Не е ли красиво?“, каза бръмбарът замислено. „Красиво е. Беше дори още по-красиво, когато идвахме тук със съпругата ми. Не си тръгвахме докато луната не излезнеше на небосвода.“ „Тя няма ли я вече?.“ „Има я. Винаги ще я има. Винаги, когато идвам тук тя застава до мен и ме хваща за ръката и не ме пуска докато не си тръгна“. Бръмбарът и мъжът продължиха да седят на брега, всеки с искрица надежда и тъга в очите си. Скоро се стъмни и луната зае своето място сред звездите.
ВК
