Той си взе билет, за последната постановка за сезона. Вървеше към театъра. Привидно спокоен. Заобикаляше локвите и прескачаше през една плочките. Носеше чадър в ръка, но дъждът го валеше. Нещо тананикаше с уста, но беше неясно. Една позната мелодия, звучала в живота му. Превърташе мислите от деня и ги оставяше да се редят сами. Спря на тротоара. Точно срещу театъра. Вдигна поглед. И видя себе си. Еднотипна фигура, от другата страна. И си каза:
"Аз не познавам живота такъв"
Отсреща: "Живей го така, научи се!"
"Но той винаги ми е тежал?"
"Вече е друго."
"Но аз все още търся страданието"
"Вярвай! Душата ти по-лека е."
"А как се живее, когато ти е леко?"
"Същото е! Само внимаваш да останеш близо до страданието."
"Но нали от него бягах толкова дълго?"
"То е необходимост. Не забравяй за него, така ще си щастлив винаги."
"Но ако помня го, как ще съм щастлив?"
"Заради липсата му. Приеми го. Ако не помниш го всичко ще е илюзия."
Две фигури, крайно еднотипни, разделят се...
О! Колко щастие изстрдал съм!
ВК
