Разходка

Те вървяха бавно, някак плавно се движеха по мократа улица, избягвайки големите локви, което ту ги сближаваше, ту отдалечаваше един от друг. Луната бе слязла почти над покривите на сградите и с всяка крачка сменяше позицията си, сякаш и тя самата се разхождаше. Въздухът бе студен, но не преминаваше топлите дрехи, а само се заиграваше с лицата на преминаващите. Един поглед към светлите домове стопляше и създаваше усещане за уют. Той се обърна и я погледна. Това лице му бе толкова познато, реално го беше гледал повече пъти от своето собствено. Имаше ли нещо, с което да го изненада, се питаше. Тогава един кичур закри очите й, само за миг, след което полъхът го отмести. Един миг, си каза той, точно толкова време е нужно стотици листа да се вдигнат от земята и да полетят без посока. Дали искат да се върнат обратно, предполагам, но вятърът бе по-силен от тях, макар да не му костваше никакви усилия да го прави. Тя гледаше само напред, усещаше движенията около себе си, но не ги поглеждаше и за миг. Усещаше студения въздух, как движи механично краката си и есенния аромат, предвещаващ идващата зима.

Там някъде дойде следващата пряка, той слезе от тротоара и продължи след листата, които танцуваха пред него и леко го докосваха. Тя обърна поглед към него, видя само сянка под уличното осветление. Продължи да ходи все така плавно, и тогава погледна колко красива е луната...

ВК