Те вървяха бавно, някак плавно се движеха по мократа улица, избягвайки големите локви, което ту ги сближаваше, ту отдалечаваше един от друг. Луната бе слязла почти над покривите на сградите и с всяка крачка сменяше позицията си, сякаш и тя самата се разхождаше. Въздухът бе студен, но не преминаваше топлите дрехи, а само се заиграваше с лицата на преминаващите. Един поглед към светлите домове стопляше и създаваше усещане за уют. Той се обърна и я погледна. Това лице му бе толкова познато, реално го беше гледал повече пъти от своето собствено. Имаше ли нещо, с което да го изненада, се питаше. Тогава един кичур закри очите й, само за миг, след което полъхът го отмести. Един миг, си каза той, точно толкова време е нужно стотици листа да се вдигнат от земята и да полетят без посока. Дали искат да се върнат обратно, предполагам, но вятърът бе по-силен от тях, макар да не му костваше никакви усилия да го прави. Тя гледаше само напред, усещаше движенията около себе си, но не ги поглеждаше и за миг. Усещаше студения въздух, как движи механично краката си и есенния аромат, предвещаващ идващата зима.
Там някъде дойде следващата пряка, той слезе от тротоара и продължи след листата, които танцуваха пред него и леко го докосваха. Тя обърна поглед към него, видя само сянка под уличното осветление. Продължи да ходи все така плавно, и тогава погледна колко красива е луната...
ВК
