А беше нужно едва толкова малко. Малко, като пламък разпалващ пожари. Онова малко, каращо емоцията да се опита да излезе през гърлото. Толкова малко, че крайниците омаляват.
А те... все големи неща се случват. Големи, като купчина емоции изсипани отгоре ти. Онези големи неща, които чак ти натежават, като торба камъни. Толкова големи, че изпълват пространството и оставаш без дихание.
Да бъдем златни, по средата? Не! Тогава пламъкът и запален, не се разпалва. Емоциите едни такива, не знаеш радват ли те или те разплакват. Всичко е толкова по средата, че изпразваш душата си в нищото.
А той искаше просто от онова малкото, на втория рафт, в целофана. Да изпълни сетивата му, да усети диханието си, да отвори душата си, онази, девствената, чистата, любящата.
ВК
